CLICK HERE FOR THOUSANDS OF FREE BLOGGER TEMPLATES »

сряда, 16 януари 2008 г.

Вампирски хроники...

Една сесия на ролеви игри на вампирска тематика ме вдъхнови да започна тези вампирски хроники. Предупреждавам, че на места съдържанието може да е малко по-брутално...

********************************
НАЧАЛОТО

Беше изморена от пътя. Поредната задача, поредното приключение, поредният град. Алия се справяше добре с живота на наемник. Но ако хората мислеха, че го прави за пари, не я познаваха добре. Живееше така, за да забрави, за да спре да мисли.

Берен.... Той беше любовта на живота й. Помогна й когато беше сама и объркана. Подаде й ръка, научи я на всичко и постепенно любовта им разцъфтя. А после изчезна безследно. Тя тръгна да го търси, но повече от година не можа да намери дори и една следа, която да й даде надежда, че може е жив. И така, до деня, в който се захвана с поредната самоубийствена задача, в замяна на която й бяха обещали да й дадат информация за него. И го намери. Най-накрая. Радостта й беше толкова голяма, беше сбъдната мечта, фантазия, която се превърна в реалност. Но след кратката еуфория на повторното им събиране, той я напусна, за да преследва по-висши цели. Беше необходим другаде. И макар, че им беше трудно, се наложи да се разделят. Оттогава Алия бе загубила всяка надежда, че може да бъде щастлива. Чувстваше се ужасно самотна. Толкова време мина и силните чувства, които изпитваше към него, вече започваха да избледняват. Но болката оставаше.

И ето сега, младата жена вървеше по прашния път, заедно със своите другари – спътници и приятели, с които от толкова време споделяше и щастливите и трудните моменти. Скоро на хоризонта се показаха острите кулички на града. Най-накрая подслон и топла храна. Винаги бе харесвала Тарос. Малко уютно градче, с павирани улички и малка рекичка, която се виеше под китни дръвчета и кокетни мостчета. В един друг живот би могла да се отдаде на спокойно живуркане тук.

Стигнаха до малка страноприемница, наеха стая и си поотпочинаха от пътя. Храната беше прекрасна, печеното месо – хрупкаво, а виното се лееше, все едно бе вода. С всяка изпита чашка настроението им се покачваше и скоро им дойде идеята да се поразходят из града. Бяха им разправяли много за тъмните улички на Тарос. И за удоволствията, които се предлагат там. Следвайки упътването, което им даде кръчмаря, скоро се отзоваха пред къща, с тежка метална врата. Разбира се, както на всяко друго място, показването на кесия, пълна със златници и сребърници помогна много за отварянето на вратата.

Вътре всичко беше облицовано със скъп плат, подобен на кафиде и тънеше в елегантен лукс. Алия и спътниците й се разположиха в едно сепаре и си поръчаха напитки. След порядъчно количество алкохол и доста спечелени игри, се развеселиха много. Тогава един мъж се приближи към тях. Покани ги с учтив глас да попушат дяволска трева с него. Останалите се дърпаха, но Алия се изкуши на предложението. Беше я обхванало лудешкото желание да живее, да се забавлява, да рискува и да не мисли за тъгата си. Така че тръгна след мъжа, който ги заведе в малка стая, отделена за по-специални клиенти.

Той се наведе до едно наргиле, напълни го с трева, разпали го и след като опита им го подаде с любезен жест. Аромата беше невероятен и Алия усети как удоволствието започна да се разстила в нея. Постепенно всяко напрежение изчезна и тя се отпусна. Притвори доволно очи и се отдаде на насладата. Беше опиянена. Той я изчака да се отпусне съвсем и я хвана на ръце. Пренесе я нежно на съседното диванче. И двамата вдишаха отново от ароматния дим. Очите му не я изпускаха от поглед. Имаше нещо в него, нещо тъмно и мрачно, но много красиво. Сенки и мрак, но същевременно и сила. Той се беше приближил съвсем до нея, отметна кестенявите й къдрици и нежно я целуна по врата. Тя усети вълна на възбуда и болезнен екстаз, които не бе усещала до този момент. Той продължи да я целува, а после с тих, но твърд глас я попита, дали не иска да се усамотят. Нямаше останали сили да се съпротивлява. Остави се в ръцете му, които я вдигнаха и я пренесоха до стая, цялата в червено и черно. Телата им се преплетоха в сладка болка. Тя имаше чувството, че я изсмуква в себе си. След пълната наслада, последва изтощение и умора, която притъпи всичките им сетива.

Преди да съмне, той приглади разрошените й къдрици, погледна я нежно и й каза с тих глас “Алия, бих искал да споделя с теб вечността. Ти ми дари всичко, от което имах нужда, и сега аз ще ти даря най-ценното, което имам.”
С тези думи, сряза китката си с нокът и подаде към нея кървавата резка. “Пий”.

Алия се поколеба за миг, но после погледна в очите му и почти хипнотизирана, поднесе устни към раната и започна жадно да смуче. Усещането започна да пулсира в нея. Имаше чувството, че се възражда, че той се влива в нея. Душата й щеше да се пръсне отновите чувства, които я бяха завладели.

Прекараха часове, в които той й обясни какво се бе случило. Беше я превърнал и тя вече бе една от тях – безсмъртните, вампирите, създанията на нощта. Това я изплаши, но той бе толкова мил с нея, а и щеше да бъде до нея завинаги.

***********************************************

Минаха дни. Приятелите й разбраха за случилото се и много се ядосаха. Искаха да й помогнат, да я спасят някак. И макар, че тя им обясни, че се чувства отново щастлива, те възприемаха новия й живот като болест, която трябва да бъде излекувана на всяка цена.

След няколко дни в дълбок размисъл как да й помогнат, те намериха решението. Влад, любимия на Алия, се оказа наемен убиец. Те го наеха за непосилна задача, след която Влад така и не се завърна.

Алия се поболя от мъка. Бяха изпратили Влад на сигурна смърт. И то нарочно. Бяха я лишили от единственото щастие, което имаше. Искаше да отмъсти, искаше да ги накаже. Трябваше да си платят. Но нямаше сили. Не беше пила от много часове кръв и не можа да им се противопостави. А и не искаше да ги нарянява. Все пак бяха преживели толкова заедно. Те бяха най-близкото до семейство, което имаше. Затова ги пропъди и остана сама в стаята.

Отчаянието започна да взима връх. Нямаше представа какво да направи. Това, което Влад й бе дал, беше замислено като дар, но сега, без него се превръщаше в проклятие. Не искаше да живее без него. Те бяха едно цяло, една кръв. Не можеше да е мъртъв, не беше възможно. Тя не искаше да приеме истината. За първи път след Берен изпитваше нещо към някой, а чувствата й сега бяха много по-силни от всичко, което бе изпитвала досега. Затова болката от загубата му беше толкова силна. Почти непоносима.... Колко пъти се изкушаваше да дръпне завесите и да остави светлината да я убие, заедно с болката в нея. И всичко да приключи.

Прекара следващите часове свита в най-сенчестия ъгъл на стаята. Сълзите й замъгляваха погледа й, а когато очите й пресъхнаха, й остана само да стене от отчаяние и безсилие. Наченки на лудост започвнаха да пълзят в съзнанието й. Трябваше да си отмъсти. Те го предадоха, бяха виновни.

Не бе яла от много време и гладът започна да се усилва в нея. Кръвта в каната, която й бяха оставили вече се бе развалила и не ставаше за пиене. Усещаше нещо животинско да се надига в нея.

Трябваше да утоли жаждата си. Ставаше непоносима. С последни сили Алия излезе навън. Мракът вече беше обгърнал градчето и не се виждаше никой наоколо. Предният ден, когато отиваха към игралната зала, бе видяла къде се намира месарницата. А и миризмата бе твърде силна, за новото й изострено обоняние. Можеше да намери пътя и със затворени очи. Но когато стигна там, вратата беше заключена с голям катинар. В друга ситуация щеше да се справи с него, но глада и страданието я бяха изтощили почти докрай. После внезапно видя една жена, която забързано трополеше по павираната улица. С инстинкта и реакциите на хищник, които се събуждаха в нея, се промъкна зад тъмната фигура. Тя нямаше никаъв шанс. Дори и в това изтощено състояние, Алия беше много по-силна. Заби зъбите си в пулсиращата вена на врата й и жадно започна да пие. Усещаше топлата кръв в устата си. Гладът, който изпитваше и силата, която започна да бушува в тялото й, притуши и последните капки угризение, които изпитваше.

Когато приключи се отдръпна от жената. Щеше да живее. Остави я да лежи там в калната уличка и потъна в сенките.

МРАК...

Мрак, прегръдка хладна. Грее пълната Луна и вой самотен отеква в душата ми.

Мрак, самотна разходка. И улици безлюдни безкрайно се простират в сърцето ми. Студен дъх и облаци мрачни. Леден дъжд облива тялото ми. Някак диво, но спокойно.

Искам да извикам всякаш някой ще ме чуе. Мрак - приятел и любим. Мисли безнадеждни оставят ме без дъх.

Не искам Светлина, не искам Слънцето да грее. Как смее само! Искам само Мрак да е около мен, толкова познат. Затварям очи и той е вътре в мен. Обгърнал ме е нежно като топло одеало, като прегръдка на любим. Болката е силна, но позната и ми дава сила. Чакам да настъпи нощ с трепет непознат.

Да съм сама, с болката си, удавена в дъжда на сълзите си. Да се отдам на Мрака в мен и да заспя свита на кълбо под лунна светлина. Сама.