Tarja Turunen за 5-ти път в България

Концертите за тази година за мен започнаха със снощния концерт на Tarja Turunen. Това ми беше третия неин концерт.

Концерта имаше доста проблеми в организацията. Зала Армеец е много хубава зала, обширна, звука беше наистина впечатляващо добър! Обаче незнайно защо се наложи да чакаме около час в студа - при положение че концерта беше обявен от 20 часа, а щяли да пускат от 18:30 в залата, ни пуснаха чак в 20:30 часа. Сценката отвън наподобяваше финалните кадри от Титаник, когато замръзващите хора се скупчваха един до друг, а леден дъх едва излиза от устите им. Добре че имаше и подготвени хора, които си разменяха малки бутилчици със странна течност, която с усмивка на уста наричаха "донесъл съм си чай".

След концерта пък огромните гигантски опашки на гардероба и мудните гардеробиери, може определено да ти скъса нервите. Да не говорим и как, аджеба човек да се прибере след такъв концерт, когато заради закъснението в програмата нямаше транспорт, такситата бяха свършили и или даваше заето или казваха "няма коли в района, ще чакате ли?". Накрая викаш Неволята и айде отново през снежните преспи пеша.

Но да се върна на концерта. Едно от най-хубавите неща на това, че концерта се отложи от предната вечер беше, че нямало да има подгряващи групи. Да, да, ама не:) Дойдоха едни супер странни италианци "SCALA MERCALLI", които пищяха, трещяха, скърцаха в някакъв половин часов музикален (ако може да се нарече така) тотален хаос. Мерси много, ама ...... нямаше нужда да се стараете да летите до София.

След това след още половин час пореден саунд чек, най накрая на сцената се издигна прозрачен плат с лика на Таря и започна същинската част. Тук е момента да кажа, че Таря винаги ми е била на сърцето. Nightwish е една от първите групи, които ме въведоха в света на метъла. И за мен тази група винаги ще е с вокалистка Таря. Новият им вариант с Анете не е никак по мой вкус. Затова макар да уважавам Марко и Туомаш, истината е, че Таря без Nightwish за мен е милион пъти по-добре отколкото Nightwish без Таря.

Тя отново се раздаде и умили от любовта на публиката. Това определено са си взаимни чувства. Пя, танцува, куфя, говори на български .... беше прекрасно както винаги! Продължава да има леко смешен акцент като произнася английските думички по финландско му (Scared - Skirt; Immortal - Imoral; there - dir; never - niver и т.н.), но това е по-скоро сладко, отколкото дразнещо. А за гласът й нямам думи - наистина не случайно я наричат Финландският славей. Уникална жена, уникален глас, уникално излъчване.



Не мога да не спомена "Звярът" Майк Терана, който определено ми е страшно симпатичен. Невероятен е на барабаните, направо ни подлуди със своя сет. Трещеше, въртеше палките, все едно е на гимнастическо шоу! По-едно време тотално загубих ориентация къде са му ръцете и палките,а понякога си мисля, че има повече от две ръце:)



Винаги предизвиква нежност в мен и невероятния челист (ex-Apocalyptica) Макс Лиля. Той и Таря изпълниха невероятен акустичен сет, който може да стопи всяко сърце.



Това е и сетлиста, който изпълниха:

--- Intro - If You Believe
01. Anteroom Of Death
02. Lost Northern Star
03. Naiad
04. I Walk Alone
05. Dark Star
06. Drum Solo
07. Little Lies
08. Into The Sun
09. Bless The Child (NIGHTWISH)
10. Rivers Of Lust / Minor Heaven / Montanas de Silencio / Sing For Me / I Feel Immortal (Acoustic)
11. Never Enough
12. In For A Kill
Бис:
13. Where Were You Last Night (A. Bagger) / Heaven Is a Place on Earth (B.Carlisle) / Living On A Prayer (BON JOVI)
14. Die Alive
15. Until My Last Breath
--- Outro – Outlanders<

Определно ми липсваше Nemo и Wishmaster, но пък Bless the child го изпълни за първи път на българска сцена (ако не се бъркам).

Чакаме я отново през следващия Април и се надявам отново да имам възможност да я видя.

Снимките са от Metal Katehizis.

Вдъхновение...Pierre Leszczyk

Днес отново се завръщам към този блог, не защото мрака отново е надделял в мен, а защото имам нужда баланса отново да бъде възстановен. Истината е, че без тази мрачна част от мен имам силното усещане за липса, непълноценност.

Имам желанието да ви представя в няколко последователни поста хора, които истински са ми повлияли и ме вдъхновяват постоянно.

Един от хората, на които се възхищавам е фотографът Pierre Leszczyk. Снимките му са основно посветени на готика, викторианството, стиймпънка. Уникален почерк, прекрасни творения, които могат да те пренесат директно в миналото. Възхищавам се и на него и на неговия приятелски кръг, с които организират балове и се костюмират в истински дрехи от епохите, на които са посветени тези балове. Просто невероятно!

Ето го и него:



И част от най-любимите ми негови снимки. Повече можете да видите на Facebook страницата му.






И костюми:

Вампирски хроники...

Една сесия на ролеви игри на вампирска тематика ме вдъхнови да започна тези вампирски хроники. Предупреждавам, че на места съдържанието може да е малко по-брутално...

********************************
НАЧАЛОТО

Беше изморена от пътя. Поредната задача, поредното приключение, поредният град. Алия се справяше добре с живота на наемник. Но ако хората мислеха, че го прави за пари, не я познаваха добре. Живееше така, за да забрави, за да спре да мисли.

Берен.... Той беше любовта на живота й. Помогна й когато беше сама и объркана. Подаде й ръка, научи я на всичко и постепенно любовта им разцъфтя. А после изчезна безследно. Тя тръгна да го търси, но повече от година не можа да намери дори и една следа, която да й даде надежда, че може е жив. И така, до деня, в който се захвана с поредната самоубийствена задача, в замяна на която й бяха обещали да й дадат информация за него. И го намери. Най-накрая. Радостта й беше толкова голяма, беше сбъдната мечта, фантазия, която се превърна в реалност. Но след кратката еуфория на повторното им събиране, той я напусна, за да преследва по-висши цели. Беше необходим другаде. И макар, че им беше трудно, се наложи да се разделят. Оттогава Алия бе загубила всяка надежда, че може да бъде щастлива. Чувстваше се ужасно самотна. Толкова време мина и силните чувства, които изпитваше към него, вече започваха да избледняват. Но болката оставаше.

И ето сега, младата жена вървеше по прашния път, заедно със своите другари – спътници и приятели, с които от толкова време споделяше и щастливите и трудните моменти. Скоро на хоризонта се показаха острите кулички на града. Най-накрая подслон и топла храна. Винаги бе харесвала Тарос. Малко уютно градче, с павирани улички и малка рекичка, която се виеше под китни дръвчета и кокетни мостчета. В един друг живот би могла да се отдаде на спокойно живуркане тук.

Стигнаха до малка страноприемница, наеха стая и си поотпочинаха от пътя. Храната беше прекрасна, печеното месо – хрупкаво, а виното се лееше, все едно бе вода. С всяка изпита чашка настроението им се покачваше и скоро им дойде идеята да се поразходят из града. Бяха им разправяли много за тъмните улички на Тарос. И за удоволствията, които се предлагат там. Следвайки упътването, което им даде кръчмаря, скоро се отзоваха пред къща, с тежка метална врата. Разбира се, както на всяко друго място, показването на кесия, пълна със златници и сребърници помогна много за отварянето на вратата.

Вътре всичко беше облицовано със скъп плат, подобен на кафиде и тънеше в елегантен лукс. Алия и спътниците й се разположиха в едно сепаре и си поръчаха напитки. След порядъчно количество алкохол и доста спечелени игри, се развеселиха много. Тогава един мъж се приближи към тях. Покани ги с учтив глас да попушат дяволска трева с него. Останалите се дърпаха, но Алия се изкуши на предложението. Беше я обхванало лудешкото желание да живее, да се забавлява, да рискува и да не мисли за тъгата си. Така че тръгна след мъжа, който ги заведе в малка стая, отделена за по-специални клиенти.

Той се наведе до едно наргиле, напълни го с трева, разпали го и след като опита им го подаде с любезен жест. Аромата беше невероятен и Алия усети как удоволствието започна да се разстила в нея. Постепенно всяко напрежение изчезна и тя се отпусна. Притвори доволно очи и се отдаде на насладата. Беше опиянена. Той я изчака да се отпусне съвсем и я хвана на ръце. Пренесе я нежно на съседното диванче. И двамата вдишаха отново от ароматния дим. Очите му не я изпускаха от поглед. Имаше нещо в него, нещо тъмно и мрачно, но много красиво. Сенки и мрак, но същевременно и сила. Той се беше приближил съвсем до нея, отметна кестенявите й къдрици и нежно я целуна по врата. Тя усети вълна на възбуда и болезнен екстаз, които не бе усещала до този момент. Той продължи да я целува, а после с тих, но твърд глас я попита, дали не иска да се усамотят. Нямаше останали сили да се съпротивлява. Остави се в ръцете му, които я вдигнаха и я пренесоха до стая, цялата в червено и черно. Телата им се преплетоха в сладка болка. Тя имаше чувството, че я изсмуква в себе си. След пълната наслада, последва изтощение и умора, която притъпи всичките им сетива.

Преди да съмне, той приглади разрошените й къдрици, погледна я нежно и й каза с тих глас “Алия, бих искал да споделя с теб вечността. Ти ми дари всичко, от което имах нужда, и сега аз ще ти даря най-ценното, което имам.”
С тези думи, сряза китката си с нокът и подаде към нея кървавата резка. “Пий”.

Алия се поколеба за миг, но после погледна в очите му и почти хипнотизирана, поднесе устни към раната и започна жадно да смуче. Усещането започна да пулсира в нея. Имаше чувството, че се възражда, че той се влива в нея. Душата й щеше да се пръсне отновите чувства, които я бяха завладели.

Прекараха часове, в които той й обясни какво се бе случило. Беше я превърнал и тя вече бе една от тях – безсмъртните, вампирите, създанията на нощта. Това я изплаши, но той бе толкова мил с нея, а и щеше да бъде до нея завинаги.

***********************************************

Минаха дни. Приятелите й разбраха за случилото се и много се ядосаха. Искаха да й помогнат, да я спасят някак. И макар, че тя им обясни, че се чувства отново щастлива, те възприемаха новия й живот като болест, която трябва да бъде излекувана на всяка цена.

След няколко дни в дълбок размисъл как да й помогнат, те намериха решението. Влад, любимия на Алия, се оказа наемен убиец. Те го наеха за непосилна задача, след която Влад така и не се завърна.

Алия се поболя от мъка. Бяха изпратили Влад на сигурна смърт. И то нарочно. Бяха я лишили от единственото щастие, което имаше. Искаше да отмъсти, искаше да ги накаже. Трябваше да си платят. Но нямаше сили. Не беше пила от много часове кръв и не можа да им се противопостави. А и не искаше да ги нарянява. Все пак бяха преживели толкова заедно. Те бяха най-близкото до семейство, което имаше. Затова ги пропъди и остана сама в стаята.

Отчаянието започна да взима връх. Нямаше представа какво да направи. Това, което Влад й бе дал, беше замислено като дар, но сега, без него се превръщаше в проклятие. Не искаше да живее без него. Те бяха едно цяло, една кръв. Не можеше да е мъртъв, не беше възможно. Тя не искаше да приеме истината. За първи път след Берен изпитваше нещо към някой, а чувствата й сега бяха много по-силни от всичко, което бе изпитвала досега. Затова болката от загубата му беше толкова силна. Почти непоносима.... Колко пъти се изкушаваше да дръпне завесите и да остави светлината да я убие, заедно с болката в нея. И всичко да приключи.

Прекара следващите часове свита в най-сенчестия ъгъл на стаята. Сълзите й замъгляваха погледа й, а когато очите й пресъхнаха, й остана само да стене от отчаяние и безсилие. Наченки на лудост започвнаха да пълзят в съзнанието й. Трябваше да си отмъсти. Те го предадоха, бяха виновни.

Не бе яла от много време и гладът започна да се усилва в нея. Кръвта в каната, която й бяха оставили вече се бе развалила и не ставаше за пиене. Усещаше нещо животинско да се надига в нея.

Трябваше да утоли жаждата си. Ставаше непоносима. С последни сили Алия излезе навън. Мракът вече беше обгърнал градчето и не се виждаше никой наоколо. Предният ден, когато отиваха към игралната зала, бе видяла къде се намира месарницата. А и миризмата бе твърде силна, за новото й изострено обоняние. Можеше да намери пътя и със затворени очи. Но когато стигна там, вратата беше заключена с голям катинар. В друга ситуация щеше да се справи с него, но глада и страданието я бяха изтощили почти докрай. После внезапно видя една жена, която забързано трополеше по павираната улица. С инстинкта и реакциите на хищник, които се събуждаха в нея, се промъкна зад тъмната фигура. Тя нямаше никаъв шанс. Дори и в това изтощено състояние, Алия беше много по-силна. Заби зъбите си в пулсиращата вена на врата й и жадно започна да пие. Усещаше топлата кръв в устата си. Гладът, който изпитваше и силата, която започна да бушува в тялото й, притуши и последните капки угризение, които изпитваше.

Когато приключи се отдръпна от жената. Щеше да живее. Остави я да лежи там в калната уличка и потъна в сенките.

МРАК...

Мрак, прегръдка хладна. Грее пълната Луна и вой самотен отеква в душата ми.

Мрак, самотна разходка. И улици безлюдни безкрайно се простират в сърцето ми. Студен дъх и облаци мрачни. Леден дъжд облива тялото ми. Някак диво, но спокойно.

Искам да извикам всякаш някой ще ме чуе. Мрак - приятел и любим. Мисли безнадеждни оставят ме без дъх.

Не искам Светлина, не искам Слънцето да грее. Как смее само! Искам само Мрак да е около мен, толкова познат. Затварям очи и той е вътре в мен. Обгърнал ме е нежно като топло одеало, като прегръдка на любим. Болката е силна, но позната и ми дава сила. Чакам да настъпи нощ с трепет непознат.

Да съм сама, с болката си, удавена в дъжда на сълзите си. Да се отдам на Мрака в мен и да заспя свита на кълбо под лунна светлина. Сама.